Легенда за меча на Св. Димитър

Свети Димитър се възнася на 26-ти октомври 306г. по време на управлението на император Галерий, превръщайки се в един от най-обичаните и почитани светци за гръцките православни християни. Чудотворната сила на Свети Димитър е причина той да бъде почитан като покровител на град Солун, по това време – огромен център на търговия, култура, ключов в политическо отношение за Римската империя, а по- късно - за Византия. Затова той се смята и за закрилник на града, често го срещаме и като Св. Димитър Солунски.

Наричат Св. Димитър Мироточиви, понеже посичайки го с меч, от тялото му потекло чудотворно миро. Добре познатите икони на Свети Димитър много си приличат с тези на Свети Георги, когото народът смята за негов брат. Разликата е в това, че Св. Димитър е на червен кон и с копието си убива военачалника Лий, а Св. Георги убива змея. В народните вярвания Св. Димитър се поставя наравно със Св. Георги, като двама братя, които си поделят годината – зима и лято, което го издига високо в представите на обикновения средновековен човек.

 Св. Димитър е важен и за българска история: В началото на 12 век Византия е в много трудно политическо и икономическо положение – раздирана от вътрешни борби, границите й постоянно се нападат, а и в българските земи става още по-размирно заради надигащите претенции на двама братя Асен и Петър да са законните престолонаследници. Самият Солун пада в тежка обсада и империята губи едно много важно звено в политическо отношение. Двамата съобразителни братя виждат в това добър повод за конкретни действия. Тук вече започва легендата /26 октомври 1185/: Екип „Българско наследство“:

"... Били години, когато византийци се разпореждали по нашите земи. Бушувала неукротимата кръв на дедите ни, но все още цариградски владетели държали сведени непокорните глави.

В една тъмна беззвездна нощ в Търновград мракът бил прорязан от божествено сияние. Пред младия болярин Асен се явил сам Свети Димитър Солунски и с огнения си меч посочил към Янтра под Трапезица и изчезнал. Цяла нощ Асен не мигнал. Пребродил не веднаж и дваж ония места, където сочел огнения меч, мислел за чудното предзнаменование, но никому не го доверил.

На сутринта Асен повикал майстори и им заповядал да съградят храм в чест на Св. Димитър, там, гдето светията посочил с огнения си меч. Градили майсторите денонощно, без почивка, и скоро храмът бил готов. Зографи дошли тук от гънките на Хемус и го украсили богато вътре и отвън. Всички му се дивели.

В един ден на 1185-та година се събрало мало и голямо – епископи, боляри и народ да осветят новия храм „Св. Димитър Солунски“. Запели сладкогласните камбани и екът им като зов будел смълчаните хълми. Денят днес бил необикновен. Тясна била църквата да побере всички поклонници и множеството изпълнило с пъстрите си облекла целия църковен двор, тясната равнина между Янтра и склоновете на Трапезица.

От уста на уста се понесла вестта: чудотворната икона на Св. Димитър напуснала Солун и по незнаен път дошла в Търново. А може би светецът е напуснал коварните и жестоки ромеи и дошъл тук , за да бъде помощник на българите!

– Небесният воин е дошъл да ни поведе!
– Той вече се връща от гърците!
– Не е истина, че солунския светец обича гърците и че той е поразил българите и убил цар Самуил с невидимото си копие!

Народът се раздвижил, за да стори път. С величествена походка в златошити болярски дрехи се задал по стръмния път на Трапезица Асен и минал да влезе в храма. Всички паднали на колене и притаили дъх, защото се чул незнаен глас да казва:

– Този е божият избраник!

На прага Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтара. И изведнъж и той се спрял. Погледът му срещнал видението от онази паметна нощ. Свети Димитър със златна броня стоял пред него и го гледал в очите, сякаш чакал от него свещен обет.

– Да бъде волята ти! – прошепнал Асен и коленичил.

В храма тоз час екнали тържествени песни, сребърните звънчета на кандилницата тънко прозвънели. Царските двери се разтворили и там застанал белобрадият български търновки епископ.

Настанало мълчание. В напоения с тамян полумрак запалените свещи тихо пращели. Вдъхновено, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички се изповядал, че свети Димитър така му повелил:

– Бог спомни дома и рода на българските царе и ме изпрати на помощ за обновление на българското царство. Затова постави Асен за цар на българите и бог ще бъде с него да се въздигне българския скиптър.

Посред песнопения архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:

– Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому!

И навън въодушевлението разтяло непрекъснато.

– Небето е с нас! Свети Димитър ни закриля! Нашето дело е справедливо! Ще изгоним от нашата земя ромейските господари!

Като сърдита река се отприщило народното недоволство. Хората се сбирали на групи, въоръжавали се кой с каквото може. Византийският кастрофилак спокойно наблюдавал високо от крепостта многохилядния народ, но не предприемал нищо, защото свети Димитър помрачил разсъдъка му.

Пред възбудения народ се изправили Асен и Петър. С голи мечове в ръце те призовали всеки българин, който милее за своя род и Отечество да грабне оръжие и да тръгне в бой срещу ромеите.

– България е за българите!

И смирените допреди богомолци се втурнали след Асен, който сочел с меча си Царевец. Византийската стража била поразена. Крепостта паднала..."

Това бил първият ден на великото въстание, което възродило България.

Църквата “Св. Димитър” – Велико Търново, под североизточния склон на хълма Трапезица на десния бряг на река Янтра е най-старата и точно датирана средновековна търновска църква. Свързана с обявяването на въстанието през 1185 г. под ръководството на болярите Петър и Асен за отхвърляне на византийското владичество, в нея са коронясали първите владетели от Асеновата династия – Петър, Асен и Калоян, а по-късно в края на XVII или началото на XVIII в., към църквата бил създаден и манастир.

Църквата “Св. Димитър” – Велико Търново